Откъс от Смъртта не е решение, Майкъл Корита
ПЪРВА ЧАСТ
КРАЯТ
1
Двамата мъже обикаляха към колата на Нина с оръжия в ръце, кръжаха като два спътника на гибелта, чиито орбити не се пресичаха.
Тя седеше, стиснала кормилото и вперила взор напред. Сълзите по лицето ѝ бяха изсъхнали. Вече не трепереше, само че челюстта продължаваше да я боли – толкоз крепко бе стискала зъби. Наблюдаваше ги по какъв начин се движат и ги чуваше какво приказват, само че не споделяше и дума. Знаеше, че няма смисъл. Те щяха да вземат решение, след което тя щеше да почине.
Всички го знаеха.
–Вдигни пушката и стреляй единствено един път – подреди по-високият.
Беше слаб, с руса коса, която стигаше съвсем до раменете му. В дясната си ръка държеше полуавтоматична пушка АР-15. Фаровете зад тила му осветяваха моста и реката.
–Един изстрел? – попита другият.
Той беше с няколко сантиметра по-нисък и по-мускулест. Косата му бе подстригана напълно късо като на кадет във военно учебно заведение, само че умерено можеше да мине за брат на по-високия. Двамата в действителност доста си приличаха – разликите бяха напълно повърхностни, едвам предотвратят възможни недоразумения. Мъжете се движеха като един, говореха като един, дишаха като един...
–Защо не изпразним пълнителите и не оставим само строшено стъкло и гилзи?
–Искаш кланица – въздъхна дългокосият. – Винаги си предпочитал хаоса даже когато можем да осъществим задачата чисто и точно.
Двамата още веднъж се разминаха, всеки продължи в друга посока, без да удостои другия с взор. Защото не откъсваха очи от Нина нито за момент.
Когато пътищата им се приближаваха, те ускоряваха крачка. Ако човек ги наблюдаваше, мъчно би наблюдавал по едно и също време и двамата. Трябваше да огледа наляво или надясно, а това означаваше да обърне тил на единия или другия. Движенията им напомняха танц със комплицирана хореография.
Нина продължаваше да се взира в пътя.
–Това не е безпорядък – възрази късо подстриганият. – Това е обръщение.
Светлината на фаровете мяташе дългите им сенки оттатък напукания асфалт – превръщаше ги в свръхестествени фигури, които подскачаха по моста и повърхността на водата.
Нина облиза устни. Пръстите ѝ ту стискаха крепко кормилото, тук го отпускаха. Чакаше ги да вземат решение.
–Никой не е желал от нас да насочваме послания, поръчаха ни да я убием – сподели дългокосият.
Гласът му беше звучен и бодър, съвсем радостен. Той не изпускаше от взор Нина, до момента в който обикаляше към колата. Тя искаше да извърне глава, само че не можеше. Гледай право напред. Мине ли около теб, срещни погледа му и го остави да отмине.
Докато всичко свърши. Докато пристигна краят.
–Тогава един патрон в мозъка, а?
Сенките им се застъпиха. Нина долавяше свежия лъх откъм реката, единствения източник на хладина в тази задушна нощ над Флорида. Намираше се на допустимо най-пустото, най-самотното шосе, което в миналото бе виждала. На два километра зад тила ѝ имаше табела, съобщаваща, че пътят е затворен, мостът също. Стълбът, на който бе закачена табелата, бе отсечен с трион в основата.
–Точно това бих направил – удостовери дългокосият.
Той спря по средата сред фаровете и впери взор в Нина. Вдигна дясната си ръка, а с нея и дулото на пушката. Прицели се. Облеченият в ръкавица показалец погали спусъка. Той изгледа Нина за момент, траял като че ли цяла безкрайност, след което кимна.
–Чисто. Чисто и бързо.
–Трябва да има кръв – сподели другият.
Нина не устоя и стисна очи.
–Прав си. И то повече кръв.
–Да, притеснявам се, че е по този начин.
Нина събра сили и отвори очи. По челото ѝ бе избила пот, студени капчици като при тресчица.
Двамата мъже стояха един до различен. Нина в никакъв случай не ги бе виждала толкоз от близко. Не бяха застанали рамо до рамо, само че ги разделяше не повече от една крачка. Реката течеше сред сенките им. Никой от двамата не помръдваше, никой не проговаряше.
Водата ромолеше едвам доловимо. В далечината пееха цикади. Чу се спокоен плясък. От някой алигатор несъмнено.
–Ножът ти? – сподели дългокосият.
Спътникът му извади нож от джоба си, отвори острието и му го подаде. Дългокосият смъкна дулото на пушката и потегли към колата с мудна небрежна походка. Сякаш не бързаше за на никое място. Спря до шофьорската врата, пресегна се и я отвори. Коленичи и подвигна очи към Нина.
Тя кимна. Не можеше да приказва.
Мъжът въздъхна и опря пушката на задната врата. После, стиснал ножа, употребява свободната си ръка, с цел да отметне кичур коса от лицето си и да удостои Нина с взор, който съвсем можеше да мине за гальовен.
– Мога да го направя аз – сподели той – или...
–Аз. – Думата напусна устните ѝ дружно с дъха ѝ. Нина си пое въздух, примигна и повтори, този път по-уверено: – Аз.
Дългокосият кимна. Другият бе излязъл от обсега на фаровете и наблюдаваше сцената от сенките.
–Уважавам решението ти – сподели дългокосият, след което завъртя ножа с дръжката към Нина и ѝ го подаде.
Тя най-накрая пусна кормилото и хвана грубата каучукова ръкохватка с дясната си ръка.
Дългокосият се наведе и посегна към нея. Нина се отдръпна инстинктивно. Той зачака търпеливо. Тя протегна лявата си ръка към него, като се молеше безмълвно треперенето да изчезне.
Не се получи.
Мъжът хвана ръката ѝ, обърна я с дланта нагоре и прокара показалец по тънката синя вена, която започваше от китката ѝ и стигаше до основата на междинния ѝ пръст.
–Режи надълбоко, напречно на вената, а не по продължението ѝ – посъветва я той. – Ножът е изострен. Не е нужно да натискаш мощно. И запомни, незабавно размажи кръвта по облегалката за главата. Не желаеме да объркаме нещо.
Сърцето на Нина затуптя три пъти по-бързо, а гърдите ѝ започнаха да се надигат и спускат в учестения темп на плиткото ѝ накъсано дишане. За момент ѝ се зави свят и тя се уплаши, че ще изпусне ножа. Откъсна взор от него и извърна очи към реката, след което заприказва като че ли на себе си.
–Хейли – прошепна Нина, облиза устни и продължи: – Ник...
Тя сервира блестящото острие към меката част на лявата си китка, сряза кожата и го заби във вената. Не се сдържа и извика от болежка, само че дългокосият я подкани:
–По-бързо, по-бързо!
Тя се завъртя на седалката, сервира ръка към облегалката за главата и задържа там отворената си длан като в обезверена безмълвна молитва.
Кръвта потече свободно върху бежовата кожа, образувайки ручейчета, устремили се надолу. Замайването се върна и Нина понечи да отдръпне ръка, само че дългокосият я стисна за лакътя.
–Още – сподели безшумно той. – Трябва да е повече, знаеш добре.
Така е, знаеше го. Хейли. Ник. Дъг. Нина затвори очи и кръвта продължи да тече. Хейли и Ник. Ник и Хейли. И Дъг. Дъг беше там. Дъг постоянно щеше да бъде там. Нина сви пръсти в пестник, раната се отвори още повече и кръвта потече по-обилно.
–Добре – кимна дългокосият.
Ръката ѝ внезапно се озова в неговата и той сложи пластир върху раната ѝ. Движенията му бяха бързи и ловки, само че по едно и също време с това нежни като на опитна здравна сестра. Мъжът притисна лейкопласта и Нина още веднъж почувства пулса в палеца си.
–Стани! – подреди той и я издърпа от колата.
Тя отвори очи, когато другият, оня с късата коса, извади фенерче. Яркият лъч прониза мрака и освети бежовата кожа на седалката.
Струйките алена кръв блестнаха като рубини в мрака. Бяха най-тъмни по облегалката за главата, откъдето бяха потеглили надолу в търсене на собствен личен път. Кръвта бе повече, в сравнение с Нина очакваше да остави една-единствена срязана вена.
Светлината угасна.
Гласът на дългокосия проряза мрака.
–Не мисля, че това е задоволително – изрече той със страдание.
–Така ли?
Лъчът на фенерчето още веднъж освети седалката.
–Да. Кръвта е където би трябвало, задоволително е. Но си мисля за него... той е виждал много убийства. Екзекуции. Знаеш го доста добре.
–Да.
–Смяташ ли, че кръвта ще го убеди, че си мъртва?
–Вероятно не.
Нина вдиша през носа и усети пулса си в раната, след което погледна първо единия, след това другия. Сърцето ѝ още веднъж учести темп.
–Коса – сподели оня, който приличаше на боец.
–И освен – добави дългокосият.
Коленете на Нина затрепериха, само че тя не помръдна от мястото си. Положи старания да овладее страха си и попита:
–Какво още?
Дългокосият въздъхна.
–Нещо по-убедително...
–И реалистично – добави сътрудникът му.
–Мисля, че един кичур... – продължи дългокосият.
–С част от това, върху което са закрепени космите – приключи мисълта му дългокосият.
–Какво? – примигна Нина.
–Кожа. Плът – отвърна дългокосият.
Лъчът на фенерчето остана зад тила му и сините му очи потъмняха.
Нина се опита да овладее треперенето на коленете си, само че още веднъж ѝ причерня пред очите. Тя запристъпва от крайник на крайник, отвори уста и си пое глътка мокър въздух.
–Помисли си за патрона – сподели ѝ дългокосият.
–Или за това, което е кадърен да аргументи – добави сътрудникът му.
–Дори да не намерят и диря от теб, въпреки всичко би трябвало да остане нещо с изключение на кръв.
–Парченце кост да вземем за пример. Би било идеално.
–Да, късче кост би било идеално, само че поради събитията...
–Трудно ще го уредим.
–Именно – съгласи се дългокосият. – Ще се оправим с това, с което разполагаме.
Двамата разговаряха, като че ли бяха сами на пътя, като че ли Нина не чуваше всяка една ужасна дума. Тя се взираше в тях, като погледът ѝ сновеше от единия към другия.
–Може ли аз? – попита дългокосият и подвигна ръка. Когато Нина не реагира, той се пресегна и очерта дребна окръжност върху тила ѝ, като върхът на пръста му едвам докосваше кожата ѝ. – Бих избрал тъкмо това място. Знам, че предпочиташ да го направиш сама, и както към този момент споделих, почитам желанието ти, само че при тези условия ще бъде по-лесно, в случай че...
Тя му подаде ножа с думите:
–Хейли, Ник, Дъг.
–Да, тъкмо по този начин. Мисли си за това, което може да ти вдъхне кураж.
–Хейли, Ник, Дъг – повтори Нина.
Лейкопластът на ръката ѝ към този момент лепнеше от кръв. Тя коленичи с треперещи крайници и неравният асфалт се впи в кожата ѝ през джинсите. Опита се да призове облиците, от които се нуждаеше. Лицето на щерка си, на сина си, на брачна половинка си.
–Готова съм – прошепна Нина и наведе глава.
Дългокосият направи разреза толкоз бързо, че тя не почувства съвсем нищо. За момент даже си намерения, че чувството не е чак толкоз неприятно или мъчително.
И тогава той дръпна косата ѝ.
Беше едно-единствено бързо, изкусно дръпване, само че едва когато плътта ѝ се отдели, Нина осъзна, че той продължава да притиска ножа към главата ѝ, да реже и да повдига, до момента в който дърпа.
Нина падна напред, опря ръце в асфалта и в гърлото ѝ се надигна зов, само че в същия момент облечената в ръкавица ръка запуши устата ѝ и дългокосият прошепна в ухото ѝ:
–Шшшт! Шшшт! Не викай! За всеки случай!
Пред очите ѝ се спусна червено-черна пелена и тя припадна в ръцете на дългокосия таман когато той подаваше кичура коса върху парченце кожа на своя сътрудник в подмяна на преди малко разопаковано парче марля. Притисна марлята към главата ѝ и я задържа там, до момента в който тя се съвземаше от болката.
Вторият пристъпи напред, мина около тях и Нина видя в ръката му парченце от личната си плът с размерите на монета от пет цента. Въпросната плът висеше от края на кичура като дребен скалп. Мъжът го потопи в кръвта, която Нина към този момент бе проляла върху седалката.
–Побързай! – подкани го дългокосият.
Партньорът му извади револвера, затъкнат в колана му, прицели се и стреля. Изстрелът би трябвало да отекне мощно в ушите на Нина, само че никакъв тон не бе в положение да заглуши болката ѝ. Тя седеше на земята и притискаше марлята към главата си. Долови мириса на барут, примигна няколко пъти и видя дупката в облегалката.
Късо подстриганият прибра револвера, отстъпи крачка обратно и наклони глава встрани. После се наведе напред и побутна с показалец парчето от скалпа на Нина, до момента в който то не зае мечтаното от него място.
–Не е идеално – разгласи той.
–Обстоятелствата също не са идеални – отвърна дългокосият. – Времето ни притиска.
–И въпреки всичко... Онзи вид разполага с благоприятни условия. Дори локалната криминалистична лаборатория да се хване на въдицата, той може да се усъмни. Може да реши да ревизира нещата персонално.
–Това към този момент е наша работа. Ще го разубедим.
Партньорът му се усмихна по този начин, че Нина се разтрепери цялата, каквито и старания да полагаше да резервира успокоение.
Тези двамата бяха безчувствени и жестоки. Но тя се нуждаеше от хора като тях. Нуждаеше се и още по какъв начин.
Дългокосият я пусна и отстъпи обратно.
–На твое място бих носил бейзболна шапка известно време – сподели ѝ той.
Нина опря длани на асфалта и се изправи с изпитание. Зави ѝ се свят. Тя зачака. Погледът ѝ се избистри.
–Ключовете в колата ли са? – попита.
Дългокосият се усмихна. Вятърът развя русата коса над раменете му.
–Да. – Той кимна към реката и продължи: – От другата страна на моста. Не можеш да минеш с кола, само че пешком няма проблем. Все отново те поучавам да гледаш къде стъпваш. Знам, че той би трябвало да си намерения, че си в реката, само че ще бъде тъпо, в случай че в действителност се озовеш там.
Нина кимна. Погледна двамата мъже с техните ножове, оръжия и личната ѝ кръв по ръцете им.
–Благодаря ви – сподели тя.
–За нас беше наслаждение...
–... да ти помогнем.
Нина погледна за финален път подгизналата от кръв облегалка със залепналия върху нея кичур, обърна се и закрачи в мрака.
Те я наблюдаваха с взор. Не споделиха нито дума, до момента в който тя не прекоси моста и шумът от мотора не заглъхна в далечината.
–Щяхме да получим повече пари, в случай че му бяхме споделили истината – изрече най-сетне дългокосият. – Така щяхме да приберем и нейните пари, и неговите.
–Да.
–Нямаме полза, че я оставихме жива.
–Абсолютно никаква.
Двамата се обърнаха по едно и също време и погледнаха колата. По-ниският включи още веднъж фенерчето. Кръвта проблесна. Кичурът коса с късче от скалпа на Нина Морган висеше до дупката от патрона.
–Но ми е любопитно – сподели първият.
–Дали ще успеем да пробутаме тази история ли? Това се чудиш, нали?
–Именно.
–Действахме малко преждевременно, само че...
–Но се справихме обичайно.
–Не е зле.
–Трябва да призная, че по никакъв начин не го одобрявам.
–Заради случката в Масатлан.
–Постави ни в обстановка, в която да се провалим.
–Едно е някой да реши, че може и без теб, друго е да те пожертва.
![Смъртта не е решение]( "Смъртта не е решение")
Смъртта не е решение
Преди 10 години на пусто шосе във Флорида е открита колата на Нина Морган. Изцапана с нейната кръв. Криминалистите са уверени, че е...
–Съвсем друго е.
–Така си е.
Настъпи тишина. Двамата продължиха да оглеждат колата.
–Ще си желаяме парите – сподели дългокосият.
–Да позная ли какво ще стане? – отвърна сътрудникът му. – Няма да ни заплати.
–Защото тя е в реката, а не би трябвало да бъде там?
![Нов трилър от Стив Бери: Мрежата на Кайзера]( "Нов трилър от Стив Бери: Мрежата на Кайзера")
Нов трилър от Стив Бери: " Мрежата на Кайзера "
Германия избира нов канцлер. Сблъсъкът сред двамата претенденти запоста – Мари Айзенхут, дълготраен водач на страната и уверен...
–Именно. Той искаше да я види. Затова копелето няма да ни заплати.
Дългокосият кимна замислено.
–В подобен случай единствените сигурни пари са тези на Нина.
–Освен в случай че не я предадем.
–Освен в случай че не я предадем.
–Но даже тогава...
![Нов трилър на Дейвид Балдачи]( "Нов трилър на Дейвид Балдачи")
Нов трилър на Дейвид Балдачи
Атли Пайн, сътрудник от ФБР, се завръща в градчето Андерсънвил, Джорджия, с цел да проверява изгубването на своята сестра. Преди трийсет годи...
–Той няма да остане удовлетворен.
–Няма.
Дългокосият смъкна ръкавиците. Огледа колата.
–Това е опит – сподели той. – Ще мине ли номерът?
–Ами да проверим.
–Защо не? – съгласи се дългокосият, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.
КРАЯТ
1
Двамата мъже обикаляха към колата на Нина с оръжия в ръце, кръжаха като два спътника на гибелта, чиито орбити не се пресичаха.
Тя седеше, стиснала кормилото и вперила взор напред. Сълзите по лицето ѝ бяха изсъхнали. Вече не трепереше, само че челюстта продължаваше да я боли – толкоз крепко бе стискала зъби. Наблюдаваше ги по какъв начин се движат и ги чуваше какво приказват, само че не споделяше и дума. Знаеше, че няма смисъл. Те щяха да вземат решение, след което тя щеше да почине.
Всички го знаеха.
–Вдигни пушката и стреляй единствено един път – подреди по-високият.
Беше слаб, с руса коса, която стигаше съвсем до раменете му. В дясната си ръка държеше полуавтоматична пушка АР-15. Фаровете зад тила му осветяваха моста и реката.
–Един изстрел? – попита другият.
Той беше с няколко сантиметра по-нисък и по-мускулест. Косата му бе подстригана напълно късо като на кадет във военно учебно заведение, само че умерено можеше да мине за брат на по-високия. Двамата в действителност доста си приличаха – разликите бяха напълно повърхностни, едвам предотвратят възможни недоразумения. Мъжете се движеха като един, говореха като един, дишаха като един...
–Защо не изпразним пълнителите и не оставим само строшено стъкло и гилзи?
–Искаш кланица – въздъхна дългокосият. – Винаги си предпочитал хаоса даже когато можем да осъществим задачата чисто и точно.
Двамата още веднъж се разминаха, всеки продължи в друга посока, без да удостои другия с взор. Защото не откъсваха очи от Нина нито за момент.
Когато пътищата им се приближаваха, те ускоряваха крачка. Ако човек ги наблюдаваше, мъчно би наблюдавал по едно и също време и двамата. Трябваше да огледа наляво или надясно, а това означаваше да обърне тил на единия или другия. Движенията им напомняха танц със комплицирана хореография.
Нина продължаваше да се взира в пътя.
–Това не е безпорядък – възрази късо подстриганият. – Това е обръщение.
Светлината на фаровете мяташе дългите им сенки оттатък напукания асфалт – превръщаше ги в свръхестествени фигури, които подскачаха по моста и повърхността на водата.
Нина облиза устни. Пръстите ѝ ту стискаха крепко кормилото, тук го отпускаха. Чакаше ги да вземат решение.
–Никой не е желал от нас да насочваме послания, поръчаха ни да я убием – сподели дългокосият.
Гласът му беше звучен и бодър, съвсем радостен. Той не изпускаше от взор Нина, до момента в който обикаляше към колата. Тя искаше да извърне глава, само че не можеше. Гледай право напред. Мине ли около теб, срещни погледа му и го остави да отмине.
Докато всичко свърши. Докато пристигна краят.
–Тогава един патрон в мозъка, а?
Сенките им се застъпиха. Нина долавяше свежия лъх откъм реката, единствения източник на хладина в тази задушна нощ над Флорида. Намираше се на допустимо най-пустото, най-самотното шосе, което в миналото бе виждала. На два километра зад тила ѝ имаше табела, съобщаваща, че пътят е затворен, мостът също. Стълбът, на който бе закачена табелата, бе отсечен с трион в основата.
–Точно това бих направил – удостовери дългокосият.
Той спря по средата сред фаровете и впери взор в Нина. Вдигна дясната си ръка, а с нея и дулото на пушката. Прицели се. Облеченият в ръкавица показалец погали спусъка. Той изгледа Нина за момент, траял като че ли цяла безкрайност, след което кимна.
–Чисто. Чисто и бързо.
–Трябва да има кръв – сподели другият.
Нина не устоя и стисна очи.
–Прав си. И то повече кръв.
–Да, притеснявам се, че е по този начин.
Нина събра сили и отвори очи. По челото ѝ бе избила пот, студени капчици като при тресчица.
Двамата мъже стояха един до различен. Нина в никакъв случай не ги бе виждала толкоз от близко. Не бяха застанали рамо до рамо, само че ги разделяше не повече от една крачка. Реката течеше сред сенките им. Никой от двамата не помръдваше, никой не проговаряше.
Водата ромолеше едвам доловимо. В далечината пееха цикади. Чу се спокоен плясък. От някой алигатор несъмнено.
–Ножът ти? – сподели дългокосият.
Спътникът му извади нож от джоба си, отвори острието и му го подаде. Дългокосият смъкна дулото на пушката и потегли към колата с мудна небрежна походка. Сякаш не бързаше за на никое място. Спря до шофьорската врата, пресегна се и я отвори. Коленичи и подвигна очи към Нина.
Тя кимна. Не можеше да приказва.
Мъжът въздъхна и опря пушката на задната врата. После, стиснал ножа, употребява свободната си ръка, с цел да отметне кичур коса от лицето си и да удостои Нина с взор, който съвсем можеше да мине за гальовен.
– Мога да го направя аз – сподели той – или...
–Аз. – Думата напусна устните ѝ дружно с дъха ѝ. Нина си пое въздух, примигна и повтори, този път по-уверено: – Аз.
Дългокосият кимна. Другият бе излязъл от обсега на фаровете и наблюдаваше сцената от сенките.
–Уважавам решението ти – сподели дългокосият, след което завъртя ножа с дръжката към Нина и ѝ го подаде.
Тя най-накрая пусна кормилото и хвана грубата каучукова ръкохватка с дясната си ръка.
Дългокосият се наведе и посегна към нея. Нина се отдръпна инстинктивно. Той зачака търпеливо. Тя протегна лявата си ръка към него, като се молеше безмълвно треперенето да изчезне.
Не се получи.
Мъжът хвана ръката ѝ, обърна я с дланта нагоре и прокара показалец по тънката синя вена, която започваше от китката ѝ и стигаше до основата на междинния ѝ пръст.
–Режи надълбоко, напречно на вената, а не по продължението ѝ – посъветва я той. – Ножът е изострен. Не е нужно да натискаш мощно. И запомни, незабавно размажи кръвта по облегалката за главата. Не желаеме да объркаме нещо.
Сърцето на Нина затуптя три пъти по-бързо, а гърдите ѝ започнаха да се надигат и спускат в учестения темп на плиткото ѝ накъсано дишане. За момент ѝ се зави свят и тя се уплаши, че ще изпусне ножа. Откъсна взор от него и извърна очи към реката, след което заприказва като че ли на себе си.
–Хейли – прошепна Нина, облиза устни и продължи: – Ник...
Тя сервира блестящото острие към меката част на лявата си китка, сряза кожата и го заби във вената. Не се сдържа и извика от болежка, само че дългокосият я подкани:
–По-бързо, по-бързо!
Тя се завъртя на седалката, сервира ръка към облегалката за главата и задържа там отворената си длан като в обезверена безмълвна молитва.
Кръвта потече свободно върху бежовата кожа, образувайки ручейчета, устремили се надолу. Замайването се върна и Нина понечи да отдръпне ръка, само че дългокосият я стисна за лакътя.
–Още – сподели безшумно той. – Трябва да е повече, знаеш добре.
Така е, знаеше го. Хейли. Ник. Дъг. Нина затвори очи и кръвта продължи да тече. Хейли и Ник. Ник и Хейли. И Дъг. Дъг беше там. Дъг постоянно щеше да бъде там. Нина сви пръсти в пестник, раната се отвори още повече и кръвта потече по-обилно.
–Добре – кимна дългокосият.
Ръката ѝ внезапно се озова в неговата и той сложи пластир върху раната ѝ. Движенията му бяха бързи и ловки, само че по едно и също време с това нежни като на опитна здравна сестра. Мъжът притисна лейкопласта и Нина още веднъж почувства пулса в палеца си.
–Стани! – подреди той и я издърпа от колата.
Тя отвори очи, когато другият, оня с късата коса, извади фенерче. Яркият лъч прониза мрака и освети бежовата кожа на седалката.
Струйките алена кръв блестнаха като рубини в мрака. Бяха най-тъмни по облегалката за главата, откъдето бяха потеглили надолу в търсене на собствен личен път. Кръвта бе повече, в сравнение с Нина очакваше да остави една-единствена срязана вена.
Светлината угасна.
Гласът на дългокосия проряза мрака.
–Не мисля, че това е задоволително – изрече той със страдание.
–Така ли?
Лъчът на фенерчето още веднъж освети седалката.
–Да. Кръвта е където би трябвало, задоволително е. Но си мисля за него... той е виждал много убийства. Екзекуции. Знаеш го доста добре.
–Да.
–Смяташ ли, че кръвта ще го убеди, че си мъртва?
–Вероятно не.
Нина вдиша през носа и усети пулса си в раната, след което погледна първо единия, след това другия. Сърцето ѝ още веднъж учести темп.
–Коса – сподели оня, който приличаше на боец.
–И освен – добави дългокосият.
Коленете на Нина затрепериха, само че тя не помръдна от мястото си. Положи старания да овладее страха си и попита:
–Какво още?
Дългокосият въздъхна.
–Нещо по-убедително...
–И реалистично – добави сътрудникът му.
–Мисля, че един кичур... – продължи дългокосият.
–С част от това, върху което са закрепени космите – приключи мисълта му дългокосият.
–Какво? – примигна Нина.
–Кожа. Плът – отвърна дългокосият.
Лъчът на фенерчето остана зад тила му и сините му очи потъмняха.
Нина се опита да овладее треперенето на коленете си, само че още веднъж ѝ причерня пред очите. Тя запристъпва от крайник на крайник, отвори уста и си пое глътка мокър въздух.
–Помисли си за патрона – сподели ѝ дългокосият.
–Или за това, което е кадърен да аргументи – добави сътрудникът му.
–Дори да не намерят и диря от теб, въпреки всичко би трябвало да остане нещо с изключение на кръв.
–Парченце кост да вземем за пример. Би било идеално.
–Да, късче кост би било идеално, само че поради събитията...
–Трудно ще го уредим.
–Именно – съгласи се дългокосият. – Ще се оправим с това, с което разполагаме.
Двамата разговаряха, като че ли бяха сами на пътя, като че ли Нина не чуваше всяка една ужасна дума. Тя се взираше в тях, като погледът ѝ сновеше от единия към другия.
–Може ли аз? – попита дългокосият и подвигна ръка. Когато Нина не реагира, той се пресегна и очерта дребна окръжност върху тила ѝ, като върхът на пръста му едвам докосваше кожата ѝ. – Бих избрал тъкмо това място. Знам, че предпочиташ да го направиш сама, и както към този момент споделих, почитам желанието ти, само че при тези условия ще бъде по-лесно, в случай че...
Тя му подаде ножа с думите:
–Хейли, Ник, Дъг.
–Да, тъкмо по този начин. Мисли си за това, което може да ти вдъхне кураж.
–Хейли, Ник, Дъг – повтори Нина.
Лейкопластът на ръката ѝ към този момент лепнеше от кръв. Тя коленичи с треперещи крайници и неравният асфалт се впи в кожата ѝ през джинсите. Опита се да призове облиците, от които се нуждаеше. Лицето на щерка си, на сина си, на брачна половинка си.
–Готова съм – прошепна Нина и наведе глава.
Дългокосият направи разреза толкоз бързо, че тя не почувства съвсем нищо. За момент даже си намерения, че чувството не е чак толкоз неприятно или мъчително.
И тогава той дръпна косата ѝ.
Беше едно-единствено бързо, изкусно дръпване, само че едва когато плътта ѝ се отдели, Нина осъзна, че той продължава да притиска ножа към главата ѝ, да реже и да повдига, до момента в който дърпа.
Нина падна напред, опря ръце в асфалта и в гърлото ѝ се надигна зов, само че в същия момент облечената в ръкавица ръка запуши устата ѝ и дългокосият прошепна в ухото ѝ:
–Шшшт! Шшшт! Не викай! За всеки случай!
Пред очите ѝ се спусна червено-черна пелена и тя припадна в ръцете на дългокосия таман когато той подаваше кичура коса върху парченце кожа на своя сътрудник в подмяна на преди малко разопаковано парче марля. Притисна марлята към главата ѝ и я задържа там, до момента в който тя се съвземаше от болката.
Вторият пристъпи напред, мина около тях и Нина видя в ръката му парченце от личната си плът с размерите на монета от пет цента. Въпросната плът висеше от края на кичура като дребен скалп. Мъжът го потопи в кръвта, която Нина към този момент бе проляла върху седалката.
–Побързай! – подкани го дългокосият.
Партньорът му извади револвера, затъкнат в колана му, прицели се и стреля. Изстрелът би трябвало да отекне мощно в ушите на Нина, само че никакъв тон не бе в положение да заглуши болката ѝ. Тя седеше на земята и притискаше марлята към главата си. Долови мириса на барут, примигна няколко пъти и видя дупката в облегалката.
Късо подстриганият прибра револвера, отстъпи крачка обратно и наклони глава встрани. После се наведе напред и побутна с показалец парчето от скалпа на Нина, до момента в който то не зае мечтаното от него място.
–Не е идеално – разгласи той.
–Обстоятелствата също не са идеални – отвърна дългокосият. – Времето ни притиска.
–И въпреки всичко... Онзи вид разполага с благоприятни условия. Дори локалната криминалистична лаборатория да се хване на въдицата, той може да се усъмни. Може да реши да ревизира нещата персонално.
–Това към този момент е наша работа. Ще го разубедим.
Партньорът му се усмихна по този начин, че Нина се разтрепери цялата, каквито и старания да полагаше да резервира успокоение.
Тези двамата бяха безчувствени и жестоки. Но тя се нуждаеше от хора като тях. Нуждаеше се и още по какъв начин.
Дългокосият я пусна и отстъпи обратно.
–На твое място бих носил бейзболна шапка известно време – сподели ѝ той.
Нина опря длани на асфалта и се изправи с изпитание. Зави ѝ се свят. Тя зачака. Погледът ѝ се избистри.
–Ключовете в колата ли са? – попита.
Дългокосият се усмихна. Вятърът развя русата коса над раменете му.
–Да. – Той кимна към реката и продължи: – От другата страна на моста. Не можеш да минеш с кола, само че пешком няма проблем. Все отново те поучавам да гледаш къде стъпваш. Знам, че той би трябвало да си намерения, че си в реката, само че ще бъде тъпо, в случай че в действителност се озовеш там.
Нина кимна. Погледна двамата мъже с техните ножове, оръжия и личната ѝ кръв по ръцете им.
–Благодаря ви – сподели тя.
–За нас беше наслаждение...
–... да ти помогнем.
Нина погледна за финален път подгизналата от кръв облегалка със залепналия върху нея кичур, обърна се и закрачи в мрака.
Те я наблюдаваха с взор. Не споделиха нито дума, до момента в който тя не прекоси моста и шумът от мотора не заглъхна в далечината.
–Щяхме да получим повече пари, в случай че му бяхме споделили истината – изрече най-сетне дългокосият. – Така щяхме да приберем и нейните пари, и неговите.
–Да.
–Нямаме полза, че я оставихме жива.
–Абсолютно никаква.
Двамата се обърнаха по едно и също време и погледнаха колата. По-ниският включи още веднъж фенерчето. Кръвта проблесна. Кичурът коса с късче от скалпа на Нина Морган висеше до дупката от патрона.
–Но ми е любопитно – сподели първият.
–Дали ще успеем да пробутаме тази история ли? Това се чудиш, нали?
–Именно.
–Действахме малко преждевременно, само че...
–Но се справихме обичайно.
–Не е зле.
–Трябва да призная, че по никакъв начин не го одобрявам.
–Заради случката в Масатлан.
–Постави ни в обстановка, в която да се провалим.
–Едно е някой да реши, че може и без теб, друго е да те пожертва.
Преди 10 години на пусто шосе във Флорида е открита колата на Нина Морган. Изцапана с нейната кръв. Криминалистите са уверени, че е...
–Съвсем друго е.
–Така си е.
Настъпи тишина. Двамата продължиха да оглеждат колата.
–Ще си желаяме парите – сподели дългокосият.
–Да позная ли какво ще стане? – отвърна сътрудникът му. – Няма да ни заплати.
–Защото тя е в реката, а не би трябвало да бъде там?
Германия избира нов канцлер. Сблъсъкът сред двамата претенденти запоста – Мари Айзенхут, дълготраен водач на страната и уверен...
–Именно. Той искаше да я види. Затова копелето няма да ни заплати.
Дългокосият кимна замислено.
–В подобен случай единствените сигурни пари са тези на Нина.
–Освен в случай че не я предадем.
–Освен в случай че не я предадем.
–Но даже тогава...
Атли Пайн, сътрудник от ФБР, се завръща в градчето Андерсънвил, Джорджия, с цел да проверява изгубването на своята сестра. Преди трийсет годи...
–Той няма да остане удовлетворен.
–Няма.
Дългокосият смъкна ръкавиците. Огледа колата.
–Това е опит – сподели той. – Ще мине ли номерът?
–Ами да проверим.
–Защо не? – съгласи се дългокосият, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ